Ето това е щастие

Пита ме щастлив ли съм и аз веднага контра – какво значи щастие?, – а той започва да мънка, мърльо, който търси да си чеше езика. Щастието, мой човек, е да ти се изпълняват всички желания. Точно така! Или всичко, или нищо. Какво казваш, не е възможно? Да си имаме уважението, не говорехме за възможно и невъзможно, а да ти се изпълняват желанията, има един прост начин, известен от памтивека – да пипнеш сянката на Земята. Ей, пак гракна как да станело, твоя работа! За себе си съм открил средството – и в учебниците пише, че при лунно затъмнение сянката на Земята покрива цялата Луна, значи там и последният глупак е щастлив. Разбираш, нали? Ще се видим на Луната. Хайде, че имам още толкова неща да свърша. И престани с това невъзможно, ставаш досаден, ти ме попита, аз ти отговорих… Чакай, ще ти доверя последно – не е сигурно дали и на Луната се сбъдват всички желания, но едно да е, дори да е намек за желание, малко ли е?

******************

Задължително е да се смееш по един час на ден, казват практикуващите йога, за да имаш настроение за живот, и като чух, че вече се създават и центрове на смеха, целият се разтреперих. Представяте ли си във всеки квартал център на смеха, във всеки блок, на всеки етаж! Според мен трябва да бъдат неголеми зали със столове като в самолетите. По средата един по-висок за водещия, който говори нещо весело и се залива в такъв смях, че думите му не се разбират. Но това не пречи на останалите. Те гледат щастливите сълзи по бузите му и лицата им почервеняват, гърлата им се свиват в спазматичен кикот и излизат на улицата. Седят в кафенето и се смеят, чакат за вестник и се смеят, разхождат кучетата си и се смеят, блъскат се в трамвая и се смеят, карат се с продавачката и се смеят, обиждат се и се смеят, налагат се с юмруци и се смеят, лъжат се и се смеят, изневеряват си и се смеят, предават се и се смеят, убиват се и се смеят. От колко време седя на прозореца и ги чакам да се появят по тротоара да изтичам и аз при тях, да се смея и кикотя и сълзи да текат по бузите ми и който казва, че ни иде да легнем на паважа и да не станем, да му смажат главата като на усойница!

********************

Не е съвършен човекът, сигурно и вие сте го изпитали на гърба си, ако сте си поставяли големи цели, още повече, ако винаги се намира някой да ви се присмива и тъпче, а нашите несъвършенства са хиляди. Но едно от най-лошите е краткият ни живот, няма и сто години. Колелото ли да откриеш за толкова време, Хеопсовата пирамида ли да построиш? Отгоре на всичко една трета я проспиваме. Веднъж ми попадна брошурка по автогенен тренинг и чета: след пет минути самовнушение все едно, че си спал три часа. И веднага си направих сметката: за десет минути – шест часа сън, значи ще ми остават по двайсет и три часа и петдесет минути дневно за големите цели. Навих часовника, проснах се по гръб и си повтарях колко съм спокоен и отпуснат и съзерцавах колелото, което бях открил предната седмица. Станах – главата ми като след двуседмично запиване, затова разлистих отново брошурката и се оказа, че главното условие било да забравя кой съм. Добре, и отново със затворени очи и си повтарям как се нося по водата, а мислено вече изобретявам педали за колелото. Надигнах се – сякаш съм тичал до морето само с една почивка на сто километра от брега и с единственото желание пак да заспя. Едва намерих сили да дочета брошурката. Пропуснал съм най-важното – да се освободя от мисълта си. Загасих светлината, мушнах се под одеялото и – нямам никаква мисъл, не знам кой съм, нищо не ме смущава, а пред затворените ми очи се е строила цяла редица фараони, всеки до пирамидата си и ми се кланят – голяма работа си! И в краката ми се въргалят всички онези, които сега ми се присмиват и ме тъпчат. Човек не е съвършен, но е упорит. Лежа по двайсет и четири часа на денонощие, стискам клепачи и въртя в ума си – нямам никаква мисъл, нямам никаква мисъл. Ако ще сто години да си самовнушавам, нали брошурката обещава безкрайно много време. Накрая ще постигна съвършенство и тогава ще видят те как се тъпчат колела и пирамиди!

****************************

Има трудни моменти в живота, важното е да запазиш спокойствие на духа и бистър разсъдък и тогава откриваш, че както организмът има биоритми, с върхове и спадове, така и стилът на работа се подчинява на своя динамика. Да речем. Няма да ви занимавам с подробности защо ме освободиха от завеждащ, само ще ви уверя, че огорчението ми не се насочи срещу моя приемник, дори се хвърлих да му помагам. Нов човек, някой трябва да го въведе в тънкостите. Но, изглежда, му бяха говорили за мен, защото ме гледаше с недоверие и подозрително и каквото му предложех – или ще ме среже учтиво, или ще се направи, че не е чул. Тогава се замислих за биоритмите при изпълнение на служебните задължения и доста се поблъсках, но развих теорията си и разбрах, че просто не съм успявал да вляза в новия ритъм, останалото беше техническо изпълнение. Започнах да наблюдавам завеждащия и скоро забелязах слабостта му към триъгълната форма. Първо ми се набиха в очите жълтите триъгълници върху стъклата на колата му, после сакото. От горното джобче винаги се подаваше идеалният триъгълник на светлосиня кърпичка. На съвещанията все си драскаше нещо на листа и ги хвърляше в кошчето. Веднъж изчаках всички да излязат от стаята и измъкнах един – триъгълници и фигурки от триъгълници. Значи утре ще му изложа проекта си – отказваме се от квадратния метър като единица за измерване на площта и преминаваме към триъгълен метър. Бас държа, че ще оцени идеята ми и ще я придвижи нагоре, а там веднага ще се сетят кой е авторът. Важното е да запазиш бистър ума си.

****************************

Ако сте наблюдавали живота ей толковка, сте се убедили – и армия да командваш, и обувки да лъскаш е отговорно и в определени моменти съдбовно, и не мислете, че нещо съжалявам или се оправдавам, просто ви обяснявам защо на години вече оставих портиерната и слязох в музея на ботуша. Макар и само един експонат, задълженията ми на уредник хич не са леки – стъпалото е дълго метър и осемдесет и пет, височина пет метра, направен е от единайсет волски кожи и деветдесет килограма гьон. Почиствам го за един месец и отиват осем кила вакса, сериозно, нали? Първо избърсвам праха от ръба на подметката, измивам го със сапунен разтвор и после нанасям боята, не мога да се оплача, осигуряват ми достатъчно материали. Лъскането на форта ми е най-приятно, търкам го с кадифе метър на метър и двайсет и това е обикновено на втората седмица и винаги ми се иска тя да не свършва. После се заемам с конча, най-трудната, но и най-важната част, по нея оценяват дали си върша със сърце работата и изобщо ставам ли още за уредник. Рядко, ама съвсем рядко ми минава през ума – що не пратиш ботуша по дяволите и да изтичаш в парка, пролет е, светът цъфти, но бързо се съвземам, ами ако тъкмо сега най-сетне влезе посетител, затова толкова се уплаших, когато една сутрин се събудих със схванати крака. Веднага ги разтрих със спирт, след няколко дни обаче болката отново се обади и този път не ги чувствах до колената и бях готов да се предам. Представях си, че съм забравил и за подметката, и за форта, и за конча, та дори и за кадифето метър на метър и двайсет и се припичам на слънце в парка, а около мене са зеленина и птички, аз като млад обичах екскурзиите. Но на третата заран ме жегна в сърцето – забелязах как прах покрива форта и стиснах зъби. Снабдих се със стол на колела – май пропуснах, че музеят се намира в стаичка в приземния етаж и съм се настанил в нея, зад перденцето си имам легло и маса – и пак мога да търкам със сапуна и боята. Дърводелецът обеща да ми скове специална стълба, по която да се качвам със стола до ръба на конча, тогава какво от туй, че и тялото ми вече се вдървява и, няма да повярвате, добива формата на ботуша!

****************************

Не, не ми приказвай, че светулките са някакви там безобидни насекоми като нощните пеперуди, защото насекоми има хиляди, но в наръчника е записано, че нощните пеперуди са светлинката в края на тунела и сигурно си ги виждал вечер да се въртят около лампите на двора. Приближават, замират за миг във въздуха и се отдръпват, сякаш се колебаят, пърхат с крила, мърдат коремчета – значи вълнуват се – и ако се взреш в тях, ще видиш как клатят замислено глави, сякаш разучават наръчника. И изведнъж се стрелкат напред и се лепват за стъклената крушка, макар да са наясно, че ще се опекат като на скара и светлината ще ги изяде за вечеря. Ще ги схруска, един вид, като мезе към бирата, но те са прочели, че са светлинката в края на тунела и предават Богу дух с песен на уста, а светулките се хранят със светлината, има го черно на бяло в наръчника. Изсмукват я, за да намигат в тъмното и да вземат акъла на щурци и богомолки, правят си оргии с нея, изпиват я като бира с мезе от нощни пеперуди, преяждат и дебелеят, а на пръв поглед наистина изглежда, като че ги няма. Нито пърхат с крила, нито клатят глави, само драскат синкави черти в мрака, но ливнат ли в гърлото си поредната глътка лунна светлина, веднага просветват и искат още, лакомията е в кръвта им. С нея се раждат, с нея умират и скоро ще изсмучат Луната и ще се прехвърлят на Слънцето, което и без това е изтъняло и вече едва се вижда, и щом вас не ви интересува съдбата на Слънчевата система, аз се заемам със задачата. И когато видиш бай ти Пенчо как обикаля двора в тъмното с по едно сакче за пеперуди във всяка ръка и лови, лови, лови святкащи във въздуха точки, ще разбереш призива ми – грабвайте сакчета да видим сметката на лапачите на Луна и Слънце по правилата на наръчника, макар че нищо чудно утре да се окаже печатна грешка и тъкмо светулките да са светлината в края на тунела, но кой ти мисли за утре?

********************

Дори да не спаси света, откритието ми ще донесе полза на отделни хора и нали светът е отделни хора, само че погледнати много отвисоко, за да изглеждат като един човек, че и по-малко, а нашата сграда е затънала до покрива във врящи звуци. Оркестърът в ресторанта насреща подхваща в седем, към осем се включва съседът отляво, в апартамента под нас всяка вечер има гости и към девет отварят прозорците да чуем и ние любимите им изпълнители. После дискотеката и така до един-два. По това време се прибира студентът, а той не може да спи, без да му гърми в стаята. И все за любов пеят, любовта е най-важното, без нея животът няма смисъл, поне така прочетох в един вестник. Аз пъхам глава под одеялото и стискам юмруци, страх ме е от толкова любов да не намразя всички или по-лошо – да ми стане все едно. И като се появи още един като мен, и още един, и още, и още, от любов хората да не тръгнат да се убиват един друг и светът да изчезне. Тогава дойде откритието ми, за да спаси света или поне да донесе някаква полза. Една нощ седях в кухничката и макар че бях затворил плътно прозореца, чувах радиото от стаята на студента, където се бяха събрали приятелите му. Певецът се дереше за нечакани срещи, дъждовни струи и целувки. Как се свива сърцето в сладка болка! Защо тя не идва? Ще бъда ли аз щастлив? И любов, любов, любов! Тогава някой извика: спрете я тази лимонада! – и това ми беше достатъчно, защото младоците са расли върху асфалт, но моят баща беше от село и знам номера с пчелите. Вместо да бръмчат по полето и да хабят време да прелитат от цветче на цветче турнеш им пахарка със захарен сироп да смучат от него и гледай си кефа. Защото насекоми, насекоми, но и те търсят на работата лекото и на хляба мекото. Два кошера съм сложил на балкона, сега се пазаря за трети, а от пахарка няма нужда. Лимонаденият поток от стаята на студентите не спира и пчелите смучат от него и на пролет ще ви продавам мед и ще събирам парсата. Ако откритието ми не спаси света, поне ще донесе полза, нали така? Едно ме тревожи, на мен винаги ми е горчала тази музикална лимонада. Да не излезе и медът горчив. Но ако не ви си яде горчив мед, заврете се под одеялото, а мен не ме мислете, аз си имам откритие.

Емил КРЪСТЕВ