Импресия за Райна Кабаиванска

Райна Кабаиванска е субстанция на оперен артист, органично синтезирал в изкуството си пеенето и актьорската игра. Пеещ актьор, какъвто са си представяли великите майстори Верди и Пучини, създавайки шедьоври като „Травиата“ и „Отело“, „Тоска“ и „Мадам Бътерфлай“… Нейните ярко индивидуални и исторически значими интерпретации на образи, особено във веристичните опери са признати образци, отдавна детайлно анализирани и звуко-образно опазени (в аудио, видеозаписи и няколко филмирани опери).
В паметта ми са „живи“ не един и два спомена от изпълнения на сопраното Райна Кабаиванска, които въпреки изминалите десетилетия не са загубили своята емоционална и жизнена сила. Нейното мощно въздействие – вокална интерпретация и забележително актьорско пресъздаване, силно повлия и върху формирането на естетическите ми критерии.

Първата ми среща с Райна Кабаиванска беше в началото на 70-те години – спектакъл на „Тоска“ в Софийската опера. Мисля, че това бе и първото ѝ изпълнение тук. Незабравимо! Огромно въздействие, благодарение на дарбата ѝ да реализира уникална органична връзка на вокалната и игралната част на своята трагична героиня. И оттогава, стане ли дума за Тоска, мигом съзнанието ми възкресява и визуализира Райна Кабаиванска – не само с глас, но и с характерните ѝ движения, жестове, погледи, кокетна, щастлива и съкрушена, достигнала предела на човешко страдание, защитаваща честта си докрай. А с „Vissi d’arte, vissi d’amore” – изповедта, избликнала дълбоко от сърцето на верующата в Бога, посветила се на театъра и дотогава щастлива примадона, тя отприщваше буйни талази от емоции, преливащи от сцената в залата. Винаги съм си представяла, че точно такава е била Тоска на Сара Бернар – вдъхновителката на Пучини, сътворил тази велика оперна драма по не особено силната пиеса на Викториен Сарду. Ще призная още, че и до сега – съвсем непреднамерено, дори първосигнално, всяка изпълнителка на Тоска сравнявам все с Райна Кабаиванска. Което, убедена съм, не е носталгия по някогашни съкровени сантименти, а защото съм имала шанса да позная/почувствам и оценя истинското изкуство на една голяма певица. Тя е еталонът, с който сравнявам, премервам.
Закономерно, Кабаиванска получи най-високо признание за своята Тоска (и не само за нея!) от най-прочути диригенти, певци, режисьори и музикални критици; изпълни я много десетки пъти на различни оперни сцени по света. Ще припомня само, че още през 1978 година бе удостоена с една от престижните италиански награди на името „Пучини“ – какво по-силно и неоспоримо доказателство за качествата и постиженията й?!

В тази малка импресия за голямата певица искам да упомена още няколко забележителни нейни роли в Пучиниеви опери като Мадам Бътерфлай, японката погубена от любовта и илюзиите си, Манон Леско, Мими („Бохеми“), също и Вердиевите всеотдайни и жертвоготовни жени – Травиата, Леонора („Трубадур“), Дездемона („Отело“), Елизабет Валоа („Дон Карлос“).
Последният ми спомен – също толкова ярък, колкото и първият, е от участието ѝ през 1988 година в премиерата на „Адриана Лекуврьор“ в Софийската опера. Спектакъл, чийто вокален състав бе достоен за най-големите театри в света – Кабаиванска в титулната партия, великолепното мецосопрано Александрина Милчева – принцеса де Буйон, бляскавият тенор Румен Дойков – граф Маурицио Саксонски, баритонът Емил Угринов в ролята на режисьорът Мишоне и басът Петър В. Петров – на принц де Буйон. Забележителен художествен връх в летописа на Софийската опера, плод от таланта и художествените качества на един голям и отлично поддържан ансамбъл от солисти, хор и оркестър на първия ни оперен театър. Стилната постановка бе „лебедовата песен” на майстора-режисьор Петър Щърбанов, а музикалната реализация -шедьовър на големия диригент Борис Хинчев. Впрочем, в цяла Италия Райна Кабаиванска вече бе станала знаменита и с изпълненията си на Адриана Лекуврьор; за нея казваха, че е „единствена и неповторима!“, цитирайки спонтанната и точна дефиниция на Даниел Орен, един от най-големите диригенти на нашето време, с когото я е изпълнявала нееднократно. Да, това бе коронна партия на Кабаиванска. Великолепно звучеше в прочутата ария “Io son l’umile ancella”, а кулминационната сцена – рецитацията на монолога на Федра от Расин, бе сюблимно тържество на нейния артистичен дух. Божественият ѝ дар на артистка-трагичка насищаше финалното действие с нюанси на скръб, меланхолия и горест, родени от дълбоката покруса на една любяща човешка душа, жертва на женска ревност и отмъстителност. Отзвучават последните акорди на партитурата, а залата на Софийската опера, изтръпнала от вълнението и погълната от съдбата на Адриана, е застинала в абсолютна тишина… И внезапно изригна с огромна сила един вулкан от аплодисменти – спонтанни, нестихващи, неудържими, каквито само една истинска оперна DIVA може да предизвика.
Споделих две частици от славната кариера на сопраното, които са резултат и на талант, и на много труд, и на пълна обреченост на оперното изкуство. Райна Кабаиванска никога не е била само примадоната, която публиката обожава, а партньорите, диригентите и режисьорите обичат и уважават, тя винаги е била интелигентна, наблюдателна и разумна, внимателно подбираща репертоара си, поради което и отхвърлила не едно и две привлекателни предложения за партии, но отвъд нейното амплоа. Което, убедена съм, е една причина за толкова дългата ѝ кариера. Защото във време, когато мнозина нейни връстнички-певици отдавна се бяха сбогували със сцената, тя продължаваше да е търсена, предпочитана, избирана. Помня великолепните отзиви – през 90-те години на м.в., за участията ѝ в оперите „Роберто Деверьо“ на Доницети, „Делото Макропулос“ на Яначек, „Диалози на кармелитките“ и „Човешкият глас“ на Пуленк и др.

По това време вече се знаеше, че Кабаиванска започва все по-активно да се занимава с вокална педагогика и интерпретация. Тя навлезе във втората си хипостаза – на Маестра, която през изминалите три десетилетия помогна на редица оперни певци да поемат творческия си път; някои от тях вече имат изяви в големи театри и правят успешна кариера. Майсторските класове на Райна Кабаиванска и в Италия, и у нас, са утвърден, престижен форум за усъвършенстване на млади певци, за овладяване не само на вокални техники, но и опознаване в дълбочина на оперни партии, стилове, творби, за навлизане в интерпретационната проблематика. Присъствала съм на много от концертите, които Нов български университет ежегодно (през 2024 година предстои XXIV ѝ майсторски клас) организира, и на спектакли в Софийската опера с участие на нейни възпитаници, свидетел съм на възхода на някои от нейните „рожби“, поради което си позволявам категорично да заявя, че постиженията ѝ в тази сфера са значими и много ценни. А това, което винаги ме е възхищавало е умението на Райна Кабаиванска да създаде и толкова плодотворно дълги години да работи в екип с диригента Найден Тодоров и пианистката Боряна Ламбрева. Знак за разбирателство и единомислие, за синхронност и всеотдайност.
⁂
По повод юбилея на Райна Кабаиванска младият певец Ангел Антонов реализира тази монографична книга. Искрен дар, трогателен и етичен жест на преклонение пред огромното дело на великата певица и знаменит педагог. Очевидно е, че от години се е подготвял, събирайки материали, прослушвайки много записи, описвайки роли, изяви, включително и собствени впечатления, анализи и мнения. Много ценна е и подробната дискография, чудесна – идеята му за редовете, написани с искрена обич от нейни ученици, които прибавят ефектен щрих в книгата.

София, април 2024 г. проф. Боянка Арнаудова

Предговор към книгата „Весталка на операта“ от Ангел Антонов