Изгубени в чата

Мразя Лео. Защо просто не ме спре, преди да съм казала някоя глупост? Хем знае колко съм цапната в устата. А всичко стана само заради това тъпо изложение. Изобщо дотогава си нямах представа какво е промишлено изложение. Лео искаше малко да помогнем. На щанда на леля й. Тя има нещо като ранчо за конна езда, наподобяващо уестърн. За младежи. И трябваше да го представяме на това смешно шоу.
– Ще ни дадат много яка награда – каза Лео преди няколко дни. Аз изобщо не се трогнах, но тя въпреки това продължи. – Ако искаме, можем да да останем там цяла седмица.
– Не искам никакво ранчо за конна езда. Искам просто…
– Знам – въздъхна Лео. – искаш да отидеш в Япония. Но на тринайсет не можеш. Не и без родителите си.
Все ми е едно кого трябва да взема, за да отида в Япония. Обичам всичко японско. Имам всички книжки на Мажикал Майндридър. Това е най-добрата манга на света. А героят там е Макото, от него пък имам на стената най-малко шест супер плаката. Страшно са ценни…
– Мари! – прекъсна ме Лео, както си мечтаех за Макото, който освен всичко друго може да чете мисли. – Какво става, хайде решавай! Леля ми ни иска и двете!
Уф, как не ми се ходи.
– Ако ще ти помогне – допълни тя – облечи си нещо японско.
Откъде можех да знам, че тя просто се е бъзикала с мен?