Медии

– Отдясно до стената има вестници.

Станко кога се върна, че не го усети?

– Може да включиш лампата, контактът е точно зад теб.

Чакай, това не е гласът на Станко, макар че хрипти и съска и е трудно да прецени, има си хас и друг да се е настанил в гаража, как ли е намерил прозореца със счупеното стъкло, но кой е казал, че тя е единствената бивша колежка на Станко, която няма къде да преспи, толкова хора останаха на улицата, ветеранът с делегатския банер обаче трябваше да я предупреди, а този защо се е заровил в хартията?

– Добре че убиецът се измете.

Само това оставаше, какъв убиец?

– С ябълките и прокисналото вино.

Наистина познава Станко.

– Но ще си позволя един съвет.

Скрил се е в изрезките, а тя веднъж да напипа контакта, навлекът ще съжалява, ама ето, светна и пак не го вижда.

– Не чети тази нощ.

Гласът сега се чува съвсем ясно.

– След такъв ден.

Но пред нея лежи само кашонът.

– Наемателят иска да се превърне в хазяин.

Дали пък не…

– А племенницата – с пазарджиклии ще се оправдава.

Не може да бъде!

– Неприятно е да нямаш пари за легло в хосписа.

Не може да бъде!

– Но ти постъпи правилно, като не отиде в чакалнята на гарата.

Не може да бъде!

– Сега полицаите станаха едни!

Не, не може да бъде!

– Правят каквото си щат и се оправдават с правилника.

Ти кой си?

– Приятно ми е. Каши.

Ти да не си…

– Естествено.

И говориш…

– Нали съм от телевизията.

Не си от телевизията…

– Кажи го, че съм роднина на телевизорите.

Привижда ми се…

– Не се бой, не съм привидение.

И ми се причува…

– Я реши кръстословицата в онзи вестник да се успокоиш.

Кръстословица ли?

– Макар че сега е времето на телевизията.

За нея времето на телевизията мина.

– А бъдещето е на мултимедията.

Това какво беше?

– Ти май не включваш редовно телевизора си. Вчера показваха трейлър на Медийния фестивал.

Още една гатанка.

– Пич в бяло сако, бермуди от син дънков плат и сини маратонки крепи с дясната ръка син велосипед, лявата е пъхнал в джоба на бермудите, синя риза, връзката е светлосиня, а жилетката – тъмносиня, от горното джобче се подава синя кърпичка. А вместо глава – риба, и тя синя. Точно така, между раменете, там, където трябва да се подава шията, е кацнал син шаран със сини хриле. Отгоре тъмносин, под мустаците по-светъл, а очите огромни, опулени, жълти. И току плесне със синя опашка. А над всичко плува надпис – come to meet your media dreams!

Сега пък риба.

– Рибата символизира огромното мнозинство почитатели на мултимедията. В океана живеят петдесет пъти повече организми, отколкото на сушата.

Той ли ги е преброил?

– Така казаха в състезанието „Сто хиляди, за да не познаеш”.

Това някаква томбола ли е?

– Предаване на живо.

И защо са сини и маратонките, и бермудите, и жилетката, че и колелото?

– Синьото е цветът на екрана. Телевизорът последно поколение е мултимедия. Просто казано – интерактивна телевизия. И филми гледаш, и игри играеш, и с приятели си приказваш, и снимки пускаш. И новините научаваш на секундата, ако те интересуват новините. И пак филми. Не като вестниците.

Как отгатва мислите ми?

– Аз съм кашон последно поколение.

И кашоните ли ги произвеждат на поколения?

– Не. Просто съм кашон за телевизор с най-голям диагонал – сто и десет инча. Два метра и седемдесет и пет сантиметра, казано по селски. Не като някакви трийсетки. Или четирийсетки. В сантиметри, казано по селски.

И откъде знае толкова за телевизията?

– Преди седмица, заедно с още трима братовчеди, ни купиха за директорските кабинети на печатницата, а мен ме занесоха при управителя. Извадиха плазмата от корема ми и се насъбра цялата администрация да се прехласва, сменяш каналите без дистанционно! Само казваш коя програма искаш.

Да не би да се прехласваха и в кашона?

– Аз не хващам програми. Мен са ме проектирали есенциален.

Специален ли?

– Есенциален. Това е философия. Аристотел я е измислил. Залагат в теб основни параметри – дебелина, тегло и качество на мукавата, диагонал, цвят, надписи и така нататък, после и Господ не е в състояние да ги промени. Като новините по телевизията, съобщят ги сутринта и ги повтарят едни и същи до следващата сутрин.

Така добре ли се чувстваш?

– Нашият живот е венецът на есенциалната концепция. Произведат ли те кашон за някое поколение телевизори, такъв кашон си изгниваш на бунището. Няма начин да минеш в следващо поколение. Затова пък по-старите лактите да си хапят, пак не могат да те изпреварят.

Значи без Аристотел няма да опазиш телевизора ти да не го потрошат?

– Без философия животът губи смисъл. Хедонизмът казва: прави каквото ти е кеф и да не ти пука. На екзистенциализма му е лесно – след мен потоп. Есенциализмът обаче учи, че кашонът си е само кашон и това е много достойно.

Ти как се извъди такъв философ?

– В кабинета цялата администрация се беше разположила по креслата пред екрана и си правеше сметка, че ще се забавлява, докато свърши работното време. Телефонът обаче пропя, извикаха управителя някъде и останалите се разпиляха да се правят, че работят. А телевизора забравиха включен. И мен – опрян о стената. Два часа прескачах от канал на канал и получих информация за магистър. Шефът се върна и извика чистачките да ме свалят при останалите братовчеди, но аз вече знаех всичко за живота.

Никой не знае всичко за живота.

– Така е. Може ли човек да предположи, че наемателят има тъща с приятел на семейни начала? Че адвокатът носи в джобовете си съдии? Че синът на племенницата ще реши да се жени за майката на децата си точно днес? Че на гарата се въртят гадни полицаи? Че Милчо ще хукне към Сейшелите?

Ако не беше толкова уморена, щеше да накъса този нахалник на парчета, но тя права ли заспива вече?

– И че няма да остави кредитната карта.

Светлината на нощната лампа облизва стените на бившия гараж и отдясно проблясва мътно счупеното стъкло на прозореца, срещу него са хартиените изрезки и брачното легло на Станко, насреща тухлената стена е съборена в единия ъгъл и отзад са запушили отвора с шперплат, но през процепа духа студен въздух, ще измръзне през нощта, ама това не са торби с цимент, сега вижда, че купчината е от връзки стари вестници, сигурно са на някоя фалирала фирма и от цеха са ги свалили тук и са ги забравили, преди години закриваха редакции всяка седмица, но сега няма сили да прочете дори едно заглавие, ами да ляга, но не в леглото за младоженци, ще натрупа изрезки зад стегнатите с чембери пакети и ще се отпусне върху тях, като върху дюшеците в хижите, когато водеше Милчо на екскурзии в Рила преди сестра й да замине за Варшава, тъкмо ще си свали спокойно шапката, но да извинява Станко, ще остави лампата включена, само ще я зарови в нарязаната хартия, хем да не се забелязва светлината отвън, хем да държи под око кашона, че кой го знае, щом се е научил да говори, като нищо ще може и да пълзи и не й се ще да се примъкне до нея да й разказва за велосипеди с глави на шаран и да й пречи да си повтаря наум, че не е имало никакво „Обикаляне без креват“, пред очите й се разгръщат реките и поляните, върховете и джунглите, сергиите с монети и гривни от преди три хиляди години – или от преди трийсет минути, – кафенетата и площадите, морето с джонката и водещата с коса като сврача опашка на „Обикаляне в кашон“, защо пък не, но нали в него е бил опакован плазмен телевизор, значи и от телевизията има полза, макар и незначителна, ама да не знае много, Милчо се връща утре и двамата продължават по пътя към белите хора, без съдружници с роднини, без адвокати и кикимори, без племеннички и пазарджиклии…

– Иначе убиецът си го бива.

Какъв убиец?

– Дето искаше да ме изкорми.

Аха, домашното вино.

– Гърдите ти ще пръснат престилката.

Нахален и циничен.

– Убиецът е бил мераклия, а?

– Тогава всички бяха мераклии – тя наистина ли говори на нищото?

– Мислели са само за оная работа.

– Изискан си в приказките.

– Аз съм последно поколение. Специално възпитание. Но вашите убийци са си падали по напращели гърди, нали?

– Нямаше много забавления.

– Не гледахте ли телевизия?

– Телевизорите бяха различни. И кашоните им.

– Какви бяха кашоните?

– Не приказваха.

– Ясно. Предпочиташ компанията на убиеца. То и на мен някой да ми шепне, че надписите на капака ми са като изписани вежди и двете отпечатани на тясната ми страна чадърчета с дъждовни капки над тях, да предупреждават да не ни мокрят, са блеснали черни очи, и аз ще се изчервявам.

Как е забелязал, че се изчерви от приказките на Станко, да не е надничал през прозореца?

– Но на кашоните никой не прави комплименти.

– Какво ще кажеш да заспиваме?

– А нашата задача е отговорна и обществено значима. Ние забременяваме, износваме и раждаме супергероите на мултимедията с диагонал сто и десет инча или двеста седемдесет и пет сантиметра, казано по селски. Не като вестниците, пъхнеш ги в джоба и ги забравяш.

– Защо си се заял с вестниците?

– Пишат само лъжи.

– Понякога пускат опровержения. А за лъжите по телевизията нито веднъж не съм чула да се извинят.

– И без това вече никой не чете вестници.

– Аз чета.

– С твоите пет диоптъра?

– Заглавията са с едри букви.

– Да, все още има ветерани. Но с всеки ден оставате по-малко и се превръщате във вестници отпреди седмица. Или две. Гълтате редовете на големи хапки да ви зарадват с новината какво се е случило онзи ден, а телевизията ти съобщава за случките на минутата, на секундата. Докато още не са се случили!

– И във вестниците пускат любопитни материали…

– Сутринта по телевизора в бараката на убиеца показаха езерото край Лох Нес. Нощес водолази се спуснали на два километра дълбочина да търсят чудовището. И го намерили. По-точно намерили скелета на чудовището, но съвсем запазен. Струва ти се, че ей сега ще скочи и ще затрака с кокалите си.

– И това го гледа по телевизията?

– Ами да.

– И за кокалите?

– Ами да.

– И как тракат?

– Ами… да.

– Още преди три дни вестниците писаха, че са извадили няколко ламарини и пластмасови капака от езерото. Щели да снимат филм за Лохнеското чудовище, но макетът потънал и кинаджиите си тръгнали.

– Скучни хора сте вие, с вестниците. Все увивате истината в парфюмирани статии, като букет за булка трети тираж. Слагате им джуфка за надежда, малко папрат за тъга, малко дантела за оптимизъм, целофан за щастие. Да не би някой да си каже: Я какви трагедии вилнеели по света. А че истината е скелет на чудовище, за вас няма значение.

– А вие мътите главите на зрителите с вързан в кърпа джакпот.

– Ти си тежък случай.

– Аз съм баба, която е отгледала внука си и като майка, и като дядо, че и като баща, затова си затваряй устата да не извикам Станко да ти откъсне капака.

– Како, ако спре телевизията, какво ще правят хората?

Ще… ще четат вестници… Да заспива, че днешният ден й дойде в повече, а и не поиска наемателят с двайсет години по-младата женичка да й покаже нотариалния акт за продажбата на апартамента.

– Хайде да не се караме.

Кой си ти, че да се карам с теб?

– А убиецът разбира от жени. Не знам на колко години си…

Не ти влиза в работата.

– … но изглеждаш десет години по-млада. С тези изправени рамене. И такова гладко лице. Ако не носеше шапка…

Какво й е на шапката?

– Нищо… само дето хвърля сянка.

Няма да закачаш шапката!

– И е някак… конусовидна.

Тъпак!

– Искам да кажа, че ти отива. От теб лъха свежест и здраве. Сигурно си спортувала.

Не съм спортувала.

– И роклята ти е нова.

От магазин за втора употреба е.

– Черният цвят те прави елегантна.

Мразя черни рокли, но другите станаха на парцали.

– Аз съм дълъг и строен, от първо качество мукава. И ламиниран! Буквите на марката ми са червени, на модела – сини. Инструкциите ми за пренасяне и разопаковане са отпечатани на дванайсет езика.

– И си накълцан като че са те изхвърлили на боклук за натрошена стъклария, и кой откъде мине се е разхождал върху теб.

– Не е от стъкларията. Една сутрин в магазина се разчу, че в момента продават един от по-старите телевизори и кашонът му изведнъж ни загледа през присвити чадърчета, размаха отлепения край на тиксото си и започна да обяснява, че купувачът му е световноизвестен българин по монументални инсталации – покрива с одеяла град с десет милиона жители или билото на Стара планина от Шипка до морето, или Атлантическия океан от Лисабон до Бостън. Инсталаторът обаче не се интересувал от телевизора, а от опаковката му. От него де. Искал да го използва за най-новия си проект. Очаквали повече от сто милиона почитатели да се възхитят на обекта. И да оставят по една заплата на входа. След две седмици световноизвестният нашенец започвал нова инсталация, три пъти по-голяма, и щял да включи елементи от предишната – и краят на тиксото му се вирна като котешка опашка.

– Ти по телевизията ли видя това?

– Братовчедът чул през стената да си говорят двамата експерти на щанда, които подготвяли документите за продажбата. После влязоха да го вземат, той се обърна към нас и само смръщи още повече чадърчетата си. Дори не ни помаха с капак за довиждане или да ни пожелае и на нас да ни излезе късметът. Не колкото неговия, но поне някакво късметче. В този момент кашоните от предпоследните и предпредпоследните поколения си дадоха сметка, че ги чакат холове като коридори или канцеларийки с мебели от преди първата реформа в държавната администрацията и преглъщаха сълзите си.

– Лесно ви е смачкал роднината.

– След половин час обаче експертите се върнаха с братовчеда на ръце, тръшнаха го на пода и го изритаха в ъгъла. Чак двете винени чашки, отпечатани върху него да предупреждават апаратът вътре да се пази от удари, звъннаха като сватбена наздравица. Двамата си подвикваха, че световноизвестният инсталатор е световен скапаняк, поискал, моля ти се, да изпробват телевизора и като не светнал екранът, се опънал, да му дадат друг. Да му имаме капризите, изръмжаха за кой ли път експертите, ритнаха още веднъж братовчеда и хукнаха към централния склад за нова стока, а всички партиди избухнаха в смях, свиреха, като на футболен мач, тропаха по ламарините, блъскаха се един друг. Някои се опитваха да надвикат шумотевицата и питаха братовчеда петнайсет милиона фенове ли са дошли, или двайсет? Годишната си заплата ли са оставили на входа? Или животната? Имаше и гадняри – успокояваха го, че световноизвестният ще го вземе за следващия си проект. Или по-следващия. Тогава черният пламък, отпечатан до чашките му да предупреждава да го пазят от нагряване, който приличаше на увиснал от тавана прилеп, блесна, сякаш самият той пламна. Братовчедът измъкна скалпела, с който експертите го бяха разопаковали, и се нахвърли върху подигравчиите. Наложи се да се изправя и да му дам знак да си седне на мястото, а той замахна към мен. С един удар го изпратих на рафта му, но той все пак ме докосна с върха на скалпела.

– Не те е докоснал само. Целият си нарязан, и отпред, и отзад. И на капака ти има дупка.

– Аз заради тази дупка го праснах. Иначе щях да го усмиря с добро.

– Да ти кажа честно, на нищо не приличаш.

– Затова пък ти не десет, петнайсет години по-млада изглеждаш.