ЛЯТО – ЕСЕН 19

Пепа ни опъна да катерим тези камънаци, отгоре на всичко всеки две минути врънкаше някого: дай да пия!, ама да беше мислила, като се изцепи, че знае пътя за Боянския водопад, и ето, вече цял час вървяхме на трийсе и пет градуса горещина и накрая я стиснахме за гушата – ти вярно ли си се качвала на водопада?! А тя проплака, че се била качвала. Заклевала се в каквото искаме, но било преди шестнайсе години, тя била само на три и я носил чичо й на врата си, оттогава пътеката се била променила много. Всичко се променя с времето, опита се тя да ни пробута номера, с който омайваше учителя по философия, но на нас такива не минават. Ние сме елитната група в елитния клас на елитното училище и за нас непрекъснато повтарят, че ще стигнем далече. И ние си го знаем. На Ицо и Красю са им уредили да избират от два университета в Лондон, Нели има леля във Виена, братът на Славчо вече го е регистрирал в своята квартира в Чикаго. Пепа пък непрекъснато повтаря, че любов като нейната с Любо ще сгрее Скандинавския полуостров – родителите й се разведоха преди три години и майка й замина за Стокхолм. И като питаш когото и да е от тях какво ще прави толкова далече, той само се усмихва с едва забележимо превъзходство: два часа в самолета – или три, или седем, – кацам на летището и забравям за вас.
Виждате, че съучениците ми са хора с дребни амбиции, как да им говоря за Япония. Веднъж споменах на Любо да отиваме заедно, но Пепа щеше да ми издере очите, затова сега, колкото пъти се усучеше да й дам от колата, която криех в раницата – тя беше изпила още първите минути водата на Любо, – избързвах напред и нямаше как да не се блъсна в чичото с шапка като на плашило, който слизаше откъм водопада. Попитах го дали не сме сбъркали пътеката, той се засмя доволен, че от тази страна на планината друга пътека няма, но да не се безпокоим, трудното сега започва. Да стискаме зъби. Другите само дишаха тежко, бършеха потта от лицата си и проклинаха снощното събиране, на което Нели се похвали, че след два дни заминава с леля си за Виена, дипломата щели да й я изпратят с дипломатическата поща. Красю издекламира, че ни остават три седмици и се пръскаме, а Славчо предложи да изпратим Нели по ексцентричен начин и Пепа викна да ни води на Боянския водопад. Хем сме щели да се калим и да стигнем по-лесно до Лондон, Чикаго, Стокхолм, там успявали калените.
На чичото с шапката явно му правеше удоволствие да ни разказва какво ни чака по пътеката нагоре, и го прекъснах – колко път има до водопада, половин километър?, един километър?, а той премлясна и поясни мъдро, че в планината разстоянията не се мерят с километри. В планината разстоянията се мерят в часове и минути. Но ако вървим така, за половин час ще стигнем водопада, и по-добре да продължим към езерото, до него има не повече от два часа, и то по пътека като булевард. От езерото се спускаме до селото за половин час и хайде, успех, а аз погледнах още веднъж кръвнишки Пепа и поех нагоре, за да разбера, че въпреки глупашката си шапка чичото е бил прав. След завоя пътеката се изправи подобно на стълба, опряна на покрив, и започнахме да скачаме от камък на камък, като се хващахме за изсъхналите корени, издули се между тях. Някой опита да се прави на остроумен, че било по-добре да сме вземели асансьора, но никой не се засмя, нито му отговори. Когато кръвта бие в главата, пот тече от цялото тяло, краката треперят, слънцето пече на темето и си изсмукал и последната капка от шишето, а устата ти стърже като шкурка, силите ти стигат колкото да видиш най-после реката и да допълзиш до широкия като маса за банкет камък в нея. Взехме си дъх, пихме и си заливахме главите със студената вода, цветните петна пред очите ни избледняваха. И отново си спомняхме, че сме елитът, който ще стигне далече, а Любо каза, че сме вървели само десет минути, откакто видяхме шапката на плашилото. Ицо продължи мисълта му, че остават още двайсет минути, Красю, да не остане назад, се обади, че значи имаме да вървим още два пъти по толкова, и тогава се чу гласът на Пепа, която досега се беше молила в себе си да забравим за нея поне докато стигнем на по-равно. Случва се, макар и много рядко, гениална мисъл да се роди в обла глава, дори да е изрусена и намацана с гримове от Стокхолм – ами ето, минаха вече пет минути, изписка Пепа и се озърна уплашено, значи след петнайсет минути ще сме на водопада, нали така? Гледахме я зяпнали и дори в очите на Любо за пръв път се мярна онази любов, която щеше да разтапя скандинавския лед. Петнайсет минути изтекоха върху камъка като маса за банкет, докато мигнем, и значи, бяхме стигнали Боянския водопад, щото в планината разстоянията не се мерят с километри, а с минути и часове, и веднага се съгласихме, че няма смисъл да чакаме още два часа да стигнем до Боянското езеро. Какво интересно може да има в някакво блато с жаби и тръстика, макар планинарските поети да го наричат разнежени езеро, та да вървим към него толкова време, седейки на камъка, и тръгнахме обратно.
Прибрах се и баща ми ме посрещна като зимен облак, класната се обаждала да му каже, че втория срок съм влязъл само в два часа и за да ми дадат диплома, трябва да се явя на изпити като частен ученик. Засмях се – не се тревожи, тате, отгледал си елитен син. Това за изпитите го знаех от десет дни и то ме държеше до пет сутринта пред компютъра и после обикалях между кухнята и хола, правех си вечеря, четях книги, пишех стихове – да им ходя в часовете! Да си губя времето! Какво ще науча в тези часове от хора, които са толкова под равнището ми? Не ме успокояваше и мисълта, че и другите от класа не бяха ходили на училище и трябваше да се явяват на изпити като частни ученици. Днес, на връщане от Боянския водопад, всичко ми се избистри и Япония се приближи на една ръка разстояние. Само някой от днешните туристи да не се сети за същото, че може да натежим на времето и да не мръднем и метър.
Сутринта се събудих рано, изкъпах се, облякох костюма, който ми бяха купили за абитуриентския бал, свалих от стената електрическия часовник и го пъхнах в сака – кръгъл, четирийсет сантиметра в диаметър, стрелките му се виждат от десет метра. Написах бележка на мама, че ще им се обадя от Токио, слязох на улицата и взех такси, когато човек тръгва за чужбина, винаги взема такси. Накарах шофьора да спре стотина метра след Боянското ханче, дадох му тлъст бакшиш, български пари повече нямаше да ми трябват, и поех нагоре. Всичко беше толкова просто, разстоянието не се мери с километри, а с минути и часове, и най-сигурно се стига до Япония, като седнеш някъде в планината и чакаш да мине колкото време е нужно. Аз съм кален от пълзене по отвесни пътеки и разговори върху камъни като маса за банкет, така че никак не ми е трудно да чакам, дори ми е приятно.
Изкачих павирания път, минах край площадката, където туристите си паркираха колите, и стигнах двете пейки, оттук започваше планината. Сега ми оставаше да чакам може би пет, може би осем часа, за да се появи в далечината снежният конус на Фуджи, но видях отзад, върху тревата на склона, насядали Ицо и Красю, Нели и Славчо, Пепа и Любо. Всички в абитуриентските си тоалети, държат в ръце часовници четирийсет сантиметра в диаметър и не откъсват поглед от стрелките, които се виждат от десет метра, колко ли минути остават до Лондон, Виена, Стокхолм, Чикаго? Обърнах се, по пътя към гората прииждаха съучениците ни от елитния клас на елитното училище, всеки носеше под мишница кръгъл стенен часовник и бързаше да се настани на тревата зад пейките – ама някой от нашите все ще се разприказва!

Из „КРЪГОВРАТ“ от Емил Кръстев