Кирил Кръстев. Несравнимият

Срещата ми с изключително ярката личност Кирил Кръстев беше след като вече в голяма степен съм бил изградил респекта си по отношение авторитета и огромния талант на оперния артист Кирил Кръстев. В този смисъл неговото присъствие в моето съзнание е свързано главно с необичайно благосклонното, чистосърдечно и добронамерено отношение на безспорния професионалист към правещия първите си творчески заявки млад певец. След толкова много години в театралните и певчески среди, мога да твърдя, че подобно отношение съвсем не е правило, стандарт или дори често срещан пример. Напротив…

Преодоляването на такава огромна дистанция става единствено според желанието на утвърдения артист и в този смисъл е възможно само когато става въпрос за много широко скроен човек и мащабен, многократно надраснал дребнотемието в професията си творец. Ето такъв е образът на Кирил Кръстев в моето съзнание – вокален майстор и в същото време благородник (в човешки и професионален смисъл, а не на последно място и като красота на певческия тебмър). Не съм сигурен кое от двете определения е първостепенното. Смятам, че едното не е истински пълнокръвно без другото.

Всевъзможните компликации, които неминуемо съпътстват всяка една творческа кариера, в моя случай винаги се обезсилват пред „крепостта“ на вярата и упованието, които неговите думи и най-вече отношение ми дадоха още тогава. Чисто вокалната постановка изглеждаше като детска игра в ръцете му. Едва на второто разпяване, той извади от гласа ми пълният теноров диапазон и може би затова помня толкова осезателно много по-мащабните уроци, касаещи базисният профил на актьорско-певческия комплекс, а не конкретните певчески изисквания. Който и в каквото и да ме е карал да се съмнявам в професията, много бързо е избледнявал и изчезвал, когато в мислите си съм поставял на кантар неговите думи с тези на Кирил.

Кирил Кръстев е човекът, създал у мен представата за това, че театърът се гради от посветени, задълбочени и всеотдайни личности и че творческият труд е особена привилегия, която се доказва, брани и отвоюва цял живот. Високият морал и искрената отговорност, с които той работеше могат най-просто да бъдат наречени Любов – любов към изкуството във всичките и аспекти!

Такава житейска привилегия е и да се срещаш и опознаваш личности като Кирил! Благодарността ми е безкрайна и за цял живот.

Марчо Апостолов

 

По-мащабен и органичен български Риголето аз не съм имал в моята кариера. Въпреки легендарните фигури на Стоян Попов, гласов феномен от световен ранг и Сабин Марков, един мъжествен и суров Риголето, с които многократно сме си партнирали, а в по-ново време Александър Крунев и Петър Данаилов, или пък осанката на знаменития солист на миланската Ла Скала Джорджо Лорми, един от десетките големи италиански баритони, с които съм се изявявал по чуждите сцени, моят любим шут си остана Кирил Кръстев. С него ме свързваше и една чисто човешка дружба. Той деликатно и с много усърдие  ме учеше на „Риголето”. Когато разучавах ролята си той често ме поканваше у тях по някакъв измислен повод и изведнъж започвахме да говорим за „Риголето” и дори да изпяваме цели арии. Това се получаваше и защото неговата съпруга, известната пианистка Дарина Куюмджиева, веднага започваше много активно да ни помага. Тогава Кирил ми разказваше различни епизоди от своите постановки, говореше ми за режисьорите, диригентите и партньорите, с които беше пял на сцената Русенската опера. Но аз усещах много добре, че това бяха лекции по оперно пеене и най-вече по актьорско майсторство. Кирил Кръстев беше постигнал едно необикновено логично покритие в образа на Риголето. Той беше майстор на лиричната кантилена. Спомням си как по време на репетиции, когато градусът на емоциите  кипваше, той запяваше някой от най-прелестните романси на Чайковски. И наистина лиричното пеене беше негова втора природа. Но големият баритон притежаваше много силно и вярно усещане и за драматичното пеене. Той криеше и една богато нюансирана демонична палитра в своя талант, благодарение на която  беше  доста убедителен в най-сложните  и противоречиви отрицателни образи като Скарпия, Себастиан от  „В долината” на Д’Албер и най-вече Макбет. Всичко това съчетано с непоклатимата му гласова мощ. Той беше специализирал пеене  при легендарния румънски баритон Октав Енигареску, звезда на световните оперни сцени от ранга на Метрополитен опера. Това превръщаше Кирил Кръстев в един рядък по своите мащаби Риголето. Когато започваше прочутият дует с Джилда от трето действие в кулисите винаги се натрупваше не малка част от хора. Всички слушаха  със затаен дъх плачещите фрази на големия Кирил Кръстев. Той преживяваше толкова затрогващо като човек цялата трагедийност на образа, че често в края той стигаше до едно емоционално изтощение. Мнозина биха си помислили, че аз идеализирам фактите или че ги преувеличавам, но именно тези показни спектакли, в които никой – от диригента до най-малката роля, не се щадеше ни най-малко, ме възпитаха на професионализъм и себераздаване на оперната сцена, които преди аз никога дори и не подозирах. В заплашителната „вендета” от края на дуета от второ действие Кръстев се превръщаше от любящ баща в един  изпълнен с цинизъм и гняв престъпник, готов на всяка цена, дори и с кръв да отмъсти за поруганата чест на дъщеря си. Той демонстрираше язвителност, която разтърсваше цялата атмосфера около него. До подобни мащабни разгръщания един певец може да достигне само ако той навлезе  до такава степен в образа, че не мисли вече за звукоизвличане или за каквито и да било други технически прегради, а се остави на стихията на чувствата, които са възможно най-стойностното естетическо послание на оперното изкуство. Най-запомнящият се елемент в сценично присъствие на Кирил Кръстев беше именно сърцатото, необикновено искрено пеене, пред което отстъпваха не малко от тогавашните първи баритони на България. В този образ той се опираше и  на една органичност, която беше плод на десетките сезони останали зад него, десетките диригенти, режисьори и партньори. Спомням си как по време на една от първите сценични репетиции Кузман Попов беше завил пред всички: „Аз няма на какво да те науча, Кириле! Ти си толкова органичен, че както и да го изиграеш, ще бъде максимално вярно и убедително…” Разбира се, през осемдесетте години гласът на Кръстев се беше вече изменил, но остана все така убедителен до неговата нелепа кончина през лятото на 1989 година. Стандартните признаци на вокално изхабяване като разклатено пеене или детембрирана гласова емисия при него отсъстваха. Когато аз се чудех, че е издържал цели четиридесет години на оперната сцена, той обичаше да ми отвръща с думите: „Има певци, за които се казва, че човекът умира, но гласът му – не!”. Може би най-съвършеното от превъплъщенията на Кирил Кръстев от последните десет години на неговата дълга и бляскава оперна кариера беше Симон от „Симон Боканегра”, един от върховете в историята на варненската опера  –  1981 година, постановка на Кузман Попов. Заглавие, свързано с голямото признание на варненския оперен театър в Испания.

Арсени Арсов

 

Средата на 60-те години. Куба гради своята нова културна политика, обвързана със социалистическите страни. В Хавана са поканени на гастрол български оперни певци. Изявата им е в стария театър „Гарсия Лорка“ в сърцето на града. В този театър някога е пял Енрико Карузо.

Между певците е и русенският баритон Кирил Кръстев. Певец, надарен от Бога с изумителни качества. Гласът му се лее спонтанно, а излъчването му е аристократично. Оперната трупа в кубинската столица е още неукрепнала. Нуждае се от педагози, които да поддържат нивото на солистите и хора. Ръководството намира общ език с Кирил Кръстев. Баритонът е допаднал на всички – и като глас, и като характер.

Ражда се идеята да го поканят да поработи с оперната трупа в Хавана – с договор за вокален педагог. Кирил Кръстев е в разцвета на силите си и няма нищо против да се потопи в екзотиката на далечната страна. Разбира се, няма намерение да къса с певческата си професия – затова е предвидено да пее в постановките на „Тоска“, „Риголето“ и „Севилският бръснар“.

„Кирил Кръстев бе удивително добър певец и много сърдечен човек. Той се вписа в колектива на нашия театър по възможно най-добрия начин – разказва години по-късно известният кубински тенор Антонио Ласаро Диас. – За него не беше проблем да намери приятели, да общува и с по-младите, и с по-възрастните колеги. По онова време аз бях вече звезда, обучаван от голямата Виктория де лос Анхелес. Наричаха ме „Малкия Карузо“. Но с удоволствие се оставих в ръцете на маестро Кирил Кръстев. Защото той владееше белкантото в детайли, така, както го умеят само в Италия. След години аз самият посетих Италия, имах там концерти – и се убедих, че Кирил Кръстев е бил на равнището на най-големите италиански певци. До голяма степен на него като педагог дължа и собственото си певческо дълголетие.“

Големият баритон Кирил Кръстев принадлежи към певческия елит на България след Втората световна война. Според специалистите прекрасният му баритонов глас можеше да звучи във всеки световен театър.

Близо 50 баритонови партии  влизат в репертоара му.

И Хавана продължава да го помни, въпреки че от пребиваването му в кубинската столица са изминали пет десетилетия. Кирил Кръстев се явява духовният мост между оперните театри на България и на далечната латиноамериканска страна.

Елиана Митова

 

Наистина съм имал желанието да споделя със света историята на нашите отношения с моя вокален педагог. Единственият! Единствен, защото друг не съм имал, и единствен – в смисъл на неповторимост. В най-общия и най-конкретен смисъл на думата. База за сравнение са ми разказите на колеги певци за много и различни педагози. И в крайна сметка стигнах до категоричното убеждение, че съдбата е избрала точно мен за свой галеник, като ме срещне с правилния педагог и правилния човек. В него тези две понятия се покриваха напълно. Човекът, за когото пеенето нямаше никакви тайни, и човекът – артист, за когото ние – неговите безбройни ученици, бяхме приятел, така както и той за нас. Просто един човек от народа с безкрайни познания за това, с което се занимава и с природната дарба да учи и други на същото. Систематично, добронамерено и по естествено забавен начин. И да увлича. Да събужда желанието да опитваш и търсиш заедно с него. „Когато уча вас, аз уча и себе си.“ Тази негова фраза ми се е отпечатала особено контрастно в съзнанието. Той определено имаше на какво да ни научи. Не само за пеенето, но и за всички останали компоненти на това, което се нарича музикален театър. Всички онези неща, които самият той познава от първо лице единствено число и през които лично е преминал в своята богата творческа кариера. Много богата! Това просто е всеизвестен факт. А разказите за колегите му, също светила на българската и световна оперна сцена, бяха толкова безбройни, колкото и хората, с които е работил и обичал. Разкази за хора, към които изпитваше най-топли чувства, и по всичко личеше, че са взаимни.

Когато говореше за периода в Русенската опера, изражението му се променяше, сякаш се намира отново там, със своите колеги и приятели от младостта. Същото ставаше и когато разказваше за работата си като вокален педагог в Куба и за какво ли още не. Определено беше увлекателен събеседник и сладкодумен разказвач. Нещо, което, уви, не мога да кажа за себе си. Както вече казах, просто уникален! Неповторим и незабравим човек от народа! Народен артист! В истинския смисъл на това понятие.

Що се отнася до мен, след нашата среща животът ми тръгна в съвсем различна посока. От инженер-химик с някаква позиция в циментовия завод в Девня, аз нагазих в дебрите на това неизбродимо, тайнствено нещо, наречено опера. Низ от случайности или особено подреждане на звездите – това ще кажат нумеролозите и астролозите. На втората или третата година от моето вокално обучение при Кирил Кръстев, той често повтаряше: „Изглежда, ще стане нещо от този глас. Дойде с циментиран и бетониран глас, но вече поразкъртихме бетона с длетото и отвътре започна да се чува истинският глас“. За щастие имахме 6 години, какъвто е стандартният срок за вокално обучение, преди съдбата да направи драстичен и болезнен завой и да прекъсне нашите отношения по необратим начин.

След такова събитие, идва логичният до голяма степен въпрос: „Какво ми даде този човек?“. Моят личен отговор е много кратък и безапелационен – ВСИЧКО! Той ме запозна със света в прекия и преносен смисъл на това понятие. Безброй приятели и прекрасни преживявания, красота и вдъхновение в неизчерпаеми количества.

Не че всичко през тези близо 40 години пребиваване в света на музиката беше весел празник, но и за миг не ми е минавала мисълта за промяна. Какво би казал моят „мастър“? А аз какво бих му казал? Надявам се, че не съм те посрамил, Учителю! Но това могат да кажат хората, които ме познават и които са ме гледали и слушали.

Благодаря ти, Учителю!

Лъчезар Александров