Средище на противоречия и контрасти

Има една шега, че понякога е по-добре да не познаваш авторите на книгите, които харесваш. Но като всяка формула извън точните науки, тя не претендира за универсалност. Това, че с Клери Костова-Балцер ме свързва познанство и приятелство от десетилетия, смятам за голямо свое предимство. Нашето общо минало датира от средата на 70-те години на миналия век, когато работехме заедно в редакция „Литература и изкуство“ на програма „Христо Ботев“ в Българското национално радио. Тя се открояваше сред колегите редактори още тогава със своя висок професионализъм, с една задълбоченост на познанията за българската и световна литература и особено за руската класическа и съвременна проза. И беше не просто отговорен към работата си човек, а изследовател, търсач на нови ракурси и форми на диалог. Нещо особено ценно за медия като радиото. После пътищата ни се разделиха задълго. После настъпи ново хилядолетие, променило не само света и България, но и разкъсало много от нишките между хората, за които навремето написа Цветан Стоянов. Докато не се срещнахме преди няколко месеца в София, когато тя беше пристигнала за представяне на своята първа книга с художествена проза „Извинете! Аз съм англичанин!“.
Сега тази талантлива книга и авторката й са пред вас. В многобройните си медийни изяви до момента, тя сподели доста интригуващи подробности. Макар че най-интригуващото – и може би за мнозина изненадващо – е между кориците на това заглавие. В тях „добрата стара Англия“ е не само и не толкова христоматийната благообразна аристократична дама, а средище на противоречия и контрасти, на неочаквани предизвикателства за „очарования странник“, попаднал в пределите й.
„Исках да покажа този емоционален, културен и езиков шок, който всеки, дошъл в Англия, преживява. Това е драма, която се опитах да представя по весел начин“ – каза през м. май т.г. в радиопредаване Клери Костова-Балцер за книгата си „Извинете! Аз съм англичанин!“.
Във времето на глобалния свят, опиращ се уж върху общочовешките ценности, все повече, според мен, се задълбочава разделителната линия между „равните“ и „по-равните“, ако използваме тази блестяща формула на Джордж Оруел.
Мнозина от нашумелите съвременни български писатели издадоха книги, в които гротеската, хиперболата, често доведена до абсурд, сатирата са ключов похват. Достатъчно е да споменем Алек Попов с неговата „Мисия Лондон“ или авторите от кръга на в. „Стършел“, преди всичко – Михаил Вешим с аналогичните му заглавия: „Нашингтон“, „Английският съсед“, „Руският съсед“ , „Германският пациент“ и др.п. Но това са книги-алегории, в които водещият литературен похват е „автентичният абсурд“, както го беше дефинирал навремето Иван Радоев. Те са в жанра на чистата проза и надграждането именно с нейните средства създава по-различна художествена реалност.
В книгата на Клери Костова-Балцер се срещаме с друг подход. Бих го сравнила с този на Станислав Стратиев в „Българският модел“, където той безпощадно ни показва нашенските, чисто национални „кривици“ и горчиво се надсмива над тях. Но Клери сглобява картината на друг един свят, който безспорно познава, защото живее в него вече 3 десетилетия и който толкова много българи идеализират и възприемат като безусловен образец за подражание. Нещо като „американската мечта“, но в британски вариант. Такава една култивирана от векове английска изумрудено-зелена морава – интелектуално-нравствена, екзистенциална, битова и изобщо всякаква.
В тези 22 есета (ако броим и предговора) тя проницателно, аргументирано, остроумно и на места доста саркастично портретува средноаритметичния представител на Острова в най-разнообразни негови амплоа. И не на последно място – с отношението му към всички „неостровитяни“ – чужденците, по дефиниция второкачествени, крайно несъвършени индивиди. В тези наблюдения, описания и умозаключения няма никаква ксенофобия. Нито комплекси. При това те са написани с лекота и изящество. С истинско чувство за хумор. С иронична дистанция.
Ще се позова отново на нейни изказвания пред медиите: „Англичаните имат самочувствие на хора, които владеят света. Жените са много самостоятелни, обичат да се веселят, да ходят по барове. Мъжете са много срамежливи. Първата крачка се прави от жените. Жените не се грижат много за външния си вид. А ако видиш много красива и поддържана жена, всъщност е мъж“.
Или:
„Официалните медии непрекъснато се опитват да направят мост между традиционните разбирания на англичаните и действителността. Има градация на отношението на англичаните към чужденците. От всички те предпочитат французите, след тях са немците, следват хората от Източна Европа. Българите сме най-отдолу, наравно с хората от Африка… Второ поколение емигранти се заразяват с болестта, както аз я наричам – британизъм. Започват да гледат отвисоко и с презрение към новодошлите.“ (Край на цитата).
И нищо чудно, то си е заложено в националния ни характер и пределно ясно „артикулирано“ в българската поговорка „Нерде Ямбол, нерде Стамбол“… Мисълта ми е, че поговорката не е случайна и със сигурност влиза в диалог с редица други нашенски народни умотворения, на първо място с широко известното „Каквото повикало – такова се обадило“… Що се отнася до класирането ни от британците в комплект с представителите на африканския континент, кой не е чувал, че да попаднеш в Африка на българин е по-страшно, отколкото да срещнеш нубийски лъв… Затова къде на шега, къде насериозно, когато Клери представяше творбата си на традиционната софийска Алея на книгата, й пожелах следващата си книга в есеистично-сатиричен жанр да я мисли с работното заглавие “Извинете! Аз съм българин!“.
Освен безспорните си художествени и познавателни качества, „Извинете! Аз съм англичанин“ съдържа един непатетичен, дълбоко законспириран протест срещу българското чуждопоклонничество, някак по Алековски ни изправя пред несъвършенствата на човешката природа. Но не подминава съзидателното, красивото, светлото.
И как иначе – нали не случайно авторката носи по рождение името Клери! Което означава – светлина. А светлината на разума, според мен, е сред най-високите човешки достойнства.

Надя ПОПОВА