Главоземноцентричното изкуство

Стигна бегом до галерията, отключено, а!, и алармата не вие, и дори никакъв бодигард не спи прав до стената – и този път късметът го спаси – и се свлече на дивана, но в главата му бръмчеше монологът, с който винаги продължаваше риторичния си въпрос към владетеля, сега с жълт папагалски клюн на мястото на счупения нос: Ти, Клавдий, като те обявиха за император, си мислеше не за чудото, което те запази жив, а че най после всички – щат, не щат – ще четат съчиненията ти. Какво щеше да стане, ако беше не историк, а художник? Сенаторите щяха всяка сутрин да идват в личната ти изложба да ти връчват плакет „Жив класик“. Във всички провинциални столици щяха да открият твои постоянни изложби и императорските наместници сутрин щяха да оставят до статуята ти жертвен петел, обещал, преди да му отрежат главата, да си прочут и след две хиляди години. От Галия до Александрия, от Испания до Партия. Ама защо само в столиците? Във всеки град щяха да накачат твои картини на папагали котори, във всеки дворец, във всяка къща… и се издига от пода и кръжи между двете стени, виж ти!

Диванът може да лети, значи ще идва да го прибира от „Катедрал“ или от бирарията, или от дома на любителката манекенка като автомобил, когато прехвърли допустимата доза уиски. По-скоро като линейка. Или като катафалка. А сега да се връща на мястото си, че утре започва да работи отрано, но какво става? Диванът продължава да се рее, добре, значи ще бъде не линейка-катафалка, а лодка. Направо яхта. Ще се носи по улиците с опънати платна, кой като него, трябва да изучи навигацията – стига с тези номера, изтърбушен пристан за огладнели моделки, прибирай се зад картината на Джидо!, но командата му и този път не дава резултат. Разтърква очи и поглежда надолу. Креслото, масата с тънкописците и четките върху нея се издигат във въздуха. Барплотът се клати, изтръгва винтовете, с които е закрепен към пода, и се повдига, заедно с кафе машината. Задържа се на място, сякаш се колебае и се понася към статива, който се е обърнал със стойката нагоре, офортната преса бърза към него, а наоколо пърхат погребални покани като пеперуди с лица на покойник. От лавицата, която се напъва да се откачи от стената, потеглят африканските маски, тотемът, лъвът-риба от Сентоса, а диванът се притиска към тавана, ще му смачка носа.

Изтърколва се настрани с риск да се тръшне на земята, но остава във въздуха като замръзнал кадър на филм за парашутист, който в момента на скока от самолета се сеща, че е забравил да си сложи парашута. Обръща се по гръб, настрани, свива се на кълбо, протяга се рязко. Да не се е пренесъл в безвъздушното пространство? Гледал е по телевизията как космонавтите плуват над пулта за управление в космическата станция, а телефоните, чашите, химикалките се въртят около тях, да не би вместо в галерията, да е дотичал до космоса? Не, в безтегловността си висиш и какво от това, а тук нещо го бута нагоре.

Размахва ръце – истински плувец в празното, и стига витрината, залепя лице за стъклото. Слънцето вече се подава над комините, небето синее, клоните на ясена се поклащат. Всичко си е както всяка сутрин… но не съвсем. Шофьорът на една кола натиска педала на газта докрай и върти кормилото наляво-надясно, двигателят реве, същински ранен лъв, но гумите се въртят на педя над асфалта и вместо напред, автомобилът се насочва към покрива на ъгловата сграда. Саксиите по балконите поемат след него, а мощен мотоциклет влетява с грохот, но спира точно пред галерията, каската на мотоциклетиста се изравнява с горния ръб на витрината. Той я сваля и поглежда смаян задното колело, толкова висока скорост ли разви, че се изправи не на едната гума, а и на двете? Разтваря крака да стъпи на земята, но моторът се обръща отвесно и подгонва колата.

Циганката със сукалчето в ръцете се друса върху чергата си, дъщеричката… или сестричката подскача до нея да кацнат обратно на тротоара, но летящото й килимче се издига и балансира над плочите. Край оградата отсреща бягат трите връстнички на секретна възраст, но краката им вече стъпват сякаш във въздуха и вятърът ги подухва като закачени на връв чирози. Бащата с близнаците тича иззад ъгъла и със скок се закрепя върху контейнера за боклук, иска да клекне и да се хване за капака, но момчетата над главата му крещят от възторг и го дърпат да не се бави.

От черквата изтичва пасторът и се опитва да падне на колене с протегнати нагоре ръце в молитва Господ да спаси паството му от безобразията на дявола, но увисва до клоните на дървото, извърта се настрани и се понася бавно към небето – може би там ще види, когото трябва… – с все така изпънати ръце, а лицето му се криви от ужас да не би молитвите му да отиват не към Всевишния, а към Лукавия.

Чува се шум като от разпарян брезент, улицата се издига до прозорците на първия етаж, а от асфалта висят паветата, върху които някога са го излели, за да си спестят труда да ги заменят с чакъл.

Вратата се открехва и се клати да се откачи от пантите, а Ники се оттласква с крак от стената и се връща обратно, ще се излегне и ще чака светът да си спомни какъв е бил и да възстанови реда, но диванът е залепнал за тавана, а на него в артериите на врата му кръвта тупти. Хваща се за едно от крачетата и без да се усеща, сяда върху обратната страна на пружината с главата надолу, че то не било толкова лошо. И туптенето във врата му намалява. Гледа как се отваря хладилникът, сандвичите се измъкват и се колебаят коя посока да поемат, а той наддава със себе си с шунката или със сьомгата ще го достигне пръв. От ляво приближават портретът на Клавдий, поне няма да скучае, май остана да му каже още нещо.

Стига фокуси, докога ще виси така? Ами ако въздухът отново се сгъсти и той падне на пода с дивана върху него? Ще му обясни ли някой? – и сякаш чул молбата му, отвън се разнася силен глас. Джидо!, значи всичко е наред… Наред ще е, ако главата на Отличника не се показва над прага на вратата, почти опряла теме в земята, а той самият не е стъпил от долната страна на тротоара. Прекрачва в стаята и скача пъргаво върху тавана. С няколко крачки на яхтсмен, който върви по сушата след околосветско пътешествие, без да е спирал в нито едно пристанище, отива при Ники, сяда до него и го потупва по гърба.

– Изненада-а-а! – и се засмива, сякаш всяка сутрин пристига така. – Брат, спокойно. Просто земното притегляне се превръща в земно отблъскване.

Усмивката му на човек, който знае всичко и може още повече, не успокоява обаче Ники, нито бодрите му обяснения: природен феномен, непознат още на науката, но науката никога не е претендирала, че е открила всичко. А и метаморфозата на притеглянето се извършва на тласъци. Това дава възможност на хората да си съберат най-необходимото за дълъг път в раниците. Добрата новина е, че колкото се отдалечаваме от земята, отблъскването отслабва и когато стигнем стратосферата, отново ще заживеем както преди. Вярно, ще си строим къщите с пода над краката, улиците ще минават над покривите и колите ще пътуват с гумите нагоре, дърветата ще растат с корените към слънцето. И той, Ники, ще се разхожда край стратосферната Сена на ръце като акробат. Но човечеството се е съвземало и от по-страшни катаклизми – сблъсъци с метеорити, разтапяне на ледените шапки, епидемии.

– Сутринта отидох при Чушката да говорим за изложбата на леля ми – тържествено завършва изложението си Джидо. – Още можеше да се върви по тротоара, макар и със скокове, като на луната. Дава ми залата за една седмица.

– Не си споменавал, че сте толкова близки – Ники е смаян от спокойствието си.

 – Човек трябва да живее в мир и съгласие с всички. Влизам в ателието и какво да видя? Чушката лежи проснат по гръб на тавана с разперени ръце и крака. Носът му за първи път не е като камба, а изрязан от варен белтък. И шепне молитви.

– Скоро всички ще започнем да се молим.

– И ми заеква – к-к-какво става? Аз го успокоявам, че съм гледал по телевизията изявлението на директора на Метеорологичния институт. Разказах ти го току-що. А той едва не ревна.

– Директорът каза ли кога ще отмине катаклизмът?

– Не е сигурен, в института се изказвали всякакви мнения. Според него ни чака нов еон. Но човечеството е жилаво като бурен, няма да се даде да го оплеви някакво отблъскване.

– Колко продължава един еон?

– Различно. Обикновено няколко епохи. Но в сравнение с вечността е секунда. Че и по-малко. Това се готвех да обясня на Чушката, но той изпълзя по тавана до полилея и го стисна, сигурно да не падне на паркета. Сълзи пълнеха очите му и всеки момент щяха да рукнат по челото, но той усети, че авторитетът му на ментор се готви да изтече с тях и се изпъчи като човек, който е свикнал да говори малко, но да го слушат с наострени уши.

– Знам на какво е свикнал.

– Няма как, ще си променя навиците. Като ме изслуша, обясни, че има план за обърнато изкуство.

– Чушката има планове за всякакво обръщане – Ники се учудваше все по-малко, че двама седят с главите надолу върху прашното дъно на дивана.

– Започна да ми обяснява концепцията си как изкуството преминавало в по-горна фаза. Така де, в по-долна, при новосъздалата се обстановка. Прекъснах го, че бързам да се срещна с теб, и той ме стисна за маратонката – идвам и аз!

– Не ща да го виждам.

– Как да се отърва? Залепи се за мен и ето.

Джидо изтичва по тавана до витрината и маха с ръка на някого. Като стъпва несигурно върху обратната страна на изтръгналия се от земята тротоар, през отворената врата се промъква патриархът на изобразителното изкуство. Вече не личи, че до преди половин час е бършел сълзите от голото си теме, дори носът му като изрязана от белтък камба е започнал да възвръща червения си цвят. Единствено дългата му, посивяла коса, останала по тила и зад ушите, която се спуска нагоре до раменете, е побеляла съвсем.

Поздравява Ники и го пита как се чувства при новите социално-природни условия. За секунда-две замълчава, но Ники не казва нищо и той се настанява с пъшкане върху стола, който е стъпил до щорите на витрината: Ще говори кратко, защото не се знае с колко време разполагат. Иска да организира нова школа, преди условията да станат неподходящи, а когато е убеден в някоя идея, той я превръща в кауза, дори всички да са на противното мнение.

– Навлизаме в поредния цикъл, Ники. Изкуството винаги е било огледало на живота и наш дълг е да погледнем сега човечеството от долу нагоре, за да не се изкриви огледалото. Съгласен ли си?

Ники усеща, че собственикът на работилница за производство на живи класици го подвежда да падне в капана на дискусията, затова навежда глава към тавана и кима неопределено. За Чушката това се оказва достатъчно.

– Този апокалипсис се е случвал и преди. В Индия, преди повече от две хиляди и петстотин години, хората се радвали на слънцето и вятъра, тичали по поляните, къпели се в реките. И се обичали. Без дрехи. Само с украшения по вратовете, краката, гърдите. С две думи, били щастливи. Нали?

Няма отговор.

– В шеста глава, трета бахмана на Брихадаранйака Упанишад е записано: „Като вкара члена си, притиснал уста към устата й, три пъти прекарва ръката си по тялото й отгоре надолу“. Нали?

 Пак без отговор.

– Пет века преди Христос обаче земното притегляне започнало да отслабва и се появил един царски син, който избягал от двореца, смесил се с тълпата и се ужасил, като видял как стари и млади, юнаци и сакати, бедни и богати, без един парцал по телата, правят деца на улицата пред отворените врати на къщите си, наобиколени от съседите. Нарекъл това разврат, сменил името си на Буда и започнал да проповядва. Бил толкова сладкодумен и убедителен, че мъжете си намъкнали панталони, жените се покрили с шлифери до петите и двата пола вече не смеели да се докоснат един друг. Обичали се според напътствията на бившия царски син и сега автор на новата доктрина. Отдалече. Духовно. Земното притегляне се разсейвало все повече, поколенията се сменяли и се забравяли веселите дни с игри на гола сляпа баба. Хората вече вярвали, че така е било от сътворението. И ще продължава до края на вечността. Не минали обаче и хиляда години и земното притегляне се върнало, тогава мъжете и жените си спомнили за боговете на любовта Кама и Индра и захвърлили панталоните и шлиферите. Нали така?

Ники не обелва дума, а Джидо се примъква от края на обърнатия диван да чува по-добре, като внимава да не настъпи вградената в тавана лампа. Чушката отново приема мълчанието им за съгласие и продължава с глас сякаш открива поредната изложба:

– Възроденото земно притегляне дало живот на естественото равновесие в тази част на света и за това има категорични доказателства. Когато британците стъпили за първи път на индийска земя и навлезли в джунглата, готови да се бият с диваци, спрели пред огромна каменна сграда и зяпнали. Били стигнали в Каджураху. Джидо, знаеш ли какво е Каджураху?

– Не си спомням добре.

– Ники?

– Горе-долу.

– Каджураху е град с храмове колкото молове. Но уникалното в тях не е големината, а фреските по стените им. Украсени са от основите до покривите с фризове на голи мъже, които прегръщат и проникват в голи жени. С промяната на светлината през различните часове на деня изглежда сякаш танцуват, галят се, сменят позите, разменят си партньорите. Екстравагантно, нали?

На Ники вече не му се слуша, но Джидо размахва ръце към Чушката да продължава.

– Въображението на тогавашните артисти надхвърляло измишльотините и на най-перверзните сегашни производители на порнографски клипове. Но фризовете по стените на храмовете не били порнография. Те били тържество на естетическата безнравственост. Следите ли мисълта ми?

Ники не смята за нужно да отговаря.

– Каджурахо е културният знак за връщането на земното притегляне в онази епоха. За ограниченото съвременно светоусещане тези храмове може да изглеждат неморални, но тук се проявява същността на изкуството. Гледната точка на художника винаги е необичайна. Апропо – и гледа Ники втренчено – затова не всички таланти ги оценяват веднага, но рано или късно ги откриват и награждават. Художникът не наблюдава живота нито от горе, нито от долу. Неговото призвание е да съзерцава странично. Ето тази диня – Чушката взема червената топка, която се оказва, че няма нищо общо с баскетбола, и я вдига над главата си. – Какъв цвят има? Джидо?
– Червена е.
– Ники?
– Боядисал си я.
– Вгледай се.
– Измий я и ще се види, че е зелена.
– И не усещаш гъдел под мишницата?
– Не.
Чушката тържествува:
– Ето го истинският художник! Той създава своите произведения в особен, обърнат, но напълно адекватен на реалността ракурс. И щом сега ни се дава възможност да живеем с главите към центъра на земята, ще живеем към центъра на земята. Затова съм нарекъл теорията си Главоземноцентрично изкуство. И най-добрите ми ученици вече черпят вдъхновение от нея. Те всъщност са моето произведение на изкуството.
Чушката отива до вратата, подава глава под горния праг и изсвирва. По долната страна на плочите на тротоара минават две фигури и застават отвън. Чушката ги кани с широк жест да влизат, но като вижда, че куражът им на стига, хваща първия за ризата и го издърпва вътре.
Нено Пирона се прехвърля в галерията, прикляква и опира ръце в тавана, но си дава сметка, че позата му не отговаря на академичния му статус, и се изправя, повдига се на пръсти, сякаш иска да опре с темето си пода. Една от погребалните покани, която се спуска нагоре, се залепя за челото му и доцентът гледа със задълбочения поглед на покойника, който Ники е нарисувал сто пъти предния ден. Нено я дърпа рязко, смачква я и я хвърля в кошчето за боклук, което виси отстрани.
– Здравейте, колеги. Щастлив съм да ви видя.
Джидо обаче не го е довел да любезничи и натиска право в целта:
– Нено, с Ники се чудехме какво значи адренохром.
– Ами… както аз обяснявам на студентите… адренохром е… адреналинът всъщност… Специалността ми по-точно е „Адренохромът в изкуството“…
– Няма да го взема този изпит.
– Адренохром имаме, когатооо… Новият тип гравитация ме подсети, че съм разработил и друг вариант. Сега подготвям лекции по „Изкуството в адренохромията“.
– Правилно!
Обажда се Вильо, който се е намъкнал, без да го забележат, с глас на талант, свикнал околните да си записват всяка негова дума.
– Джидо, Нено ти обяснява, че не трябва да се конфронтираш с новото.
Ники не се стърпява:
– И при теб ли настъпи метаморфоза?
Живият класик го поглежда като перманентен победител в конкурси, който приема неизбежното – в краката му да се мотаят посредствени конкуренти.
– Не е метаморфоза, а надграждане.
– Да не би да си престанал да рисуваш рибешките скелети със светещи бои?
– Светещите бои са вече ретрограден стил.
– Може да ги замениш с невидими бои.
– Това е идея. Ще покаже промяната в гледната точка на гравитацията, както обяснява маестрото.
– Ами хващай се.
– Ще я оставя за теб. Аз работя върху нов стил.
Чушката, който се мръщи, докато двамата размахват шпаги, ги прекъсва:
– Стига теория. Да мислим как да преминем по-бързо в епохата на притеглящо-отблъскващата естетика. Мен ме чака работа по новата школа. Казвал съм ви неведнъж, да ръководиш артисти означава да ги накараш да летят. А това не се постига светкавично, особено в условията на антигравитация.
Джидо се опитва да разсее напрежението:
– Може и да не стане нужда.
Произведенията на изкуството на Чушката се взират в него. С надежда.
– Че как?
– Съобщиха още, че някои метеоролози изчисляват аномалията да изчезне утре.
– Сигурно ли е?
– Или в други ден.
Доцентът и живият класик примигват безпомощно, но маестрото е запазил хладнокръвие.
– Да отидем във вилата на секретаря на Рисувалното училище. Вилата е на Черни връх. Не улицата. На Витоша. Там с месеци не стъпва никой.
– Ще слушаме лекциите ви, маестро.
Чушката гледа доволен доцента и казва философски:
– Шри Свамиджи проповядва основателят на всяка институция да се оттегли и да назначи свой наследник, докато е още жив. Искам да предам жезъла на теб – и се обръща бащински към Вильо, на когото сълзите от ревност са рукнали и попиват във веждите. – Теб, Вили, съм те номинирал за Голямата световна награда за изящни изкуства. Но първо да слезем на Черни връх да пеем мантри за земното отблъскване… Или за притеглянето… Ако се върне.
Всички го подкрепят с възгласи да хукват веднага, но стените се разклащат, репликите на Майстора се откачат и се изтърсват на тавана. През витрината се вижда как каменната ограда на черквата се разпуква, изтръгва се от основите и се издига до равнището на асфалта на улицата, а на вратата се показва обърната към земята фигура със светлосин гащеризон с черен надпис на гърдите DICK O’CLOCK и увиснал на рамото й папагал.
– Ола, кариньос! Дик ми се обади от Бахамите. Да тръгваме, че след няколко часа островите ще започнат да падат в небето – и вдига полата си. – Гледайте какво ни чака там!
Зелено-жълто-синьото море все така залива с ураганни вълни плажа, слънчевата пътека все така се издига към плажа, палмата все така се огъва по линията на дясното бедро, но сега се вижда цялата й корона, а над нея гълъбовото небе, нашарено със златно-черни облаци, които се откъсват от най-горното листо и плуват към слабините. В бързината манекенката е пропуснала да си обуе гащичките. Доцентът и лауреатът стоят замаяни, но не се разбира в татуировката на Харо ли се взират или малко по към другия хълбок.
Котората под рамото на Толя Андреа вирва клюн към пода и изкрясква:
– Ще падат! Ще падат!
Тя смъква полата си и дръпва папагала за опашката да не се обажда.
– Цариградското шосе все още се държи на пет метра височина. Ако тичаме по долната му страна до летището, ще хванем последния самолет. Космическите станции са започнали да създават изкуствено отблъскване и то ще се изравни на десет хиляди метра със земното.
Отново котората:
– Километра! Километра!
Толя Андреа я дърпа за опашката.
– Океанът с карибските плажове ще се простре от станция до станция и Аруба, и Ямайка, и Мартиника, всички ще си намерят старите места, а ние ще се изтягаме на пясъка на една ръка разстояние от слънцето.
Котората:
– На една ръка! На една ръка!
Толя Андреа я чуква с нокът по човката да млъкне най-сетне.
– По цял ден. И цяла нощ. Там от лунните лъчи се изгаря за минути, затова съм си взела слънцезащитния крем.
Котората:
– Крем! Крем! Крем!
Толя Андреа стъпва на горния праг на вратата и скача на улицата, която вече се промъква между върховете на дърветата, след нея останалите, а той седи на обърнатия диван и гледа разпуканата диня – защо я вижда синя… и му бръмчи по врата… другите слепи и глухи ли са… дали да не тръгне за Карибите? – и отива към отворената врата.