В чакалнята

Действащи лица:

ЖЕНА,

МЪЖ,

ЛЕКАР,

МЛАДЕЖ.

 

Чакалня пред лекарски кабинет. Пред стената насреща са наредени няколко стола. Отляво прозорец с вдигнати до средата щори. Отдясно врата с табела НЕВРОЛОГ. На втория стол откъм вратата седи жена на около петдесет години с пуловер и пола.

Отляво влиза младеж с дънки, тениска и раница на гърба. Чука на вратата на кабинета. Отвътре се чува мъжки глас.

ЛЕКАР. Момент!

Младежът се оглежда и застава при прозореца.

ЖЕНА. Сега аз съм на ред. Вие сте след мен.

МЛАДЕЖ. Разбира се.

ЖЕНА. Щото трима влязоха уж само за справка и стояха вътре по половин час.

Вратата се отваря, показва се лекарят. Жената става.

ЖЕНА. Добър ден, доктор Киров.

 Той я поглежда и прави знак на младежа.

ЛЕКАР. Влизай.

ЖЕНА. Ама аз съм на ред!

ЛЕКАР. Тук редът го определям аз!

Лекарят се прибира в кабинета си, младежът го последва.

ЖЕНА. И лекарите станаха едни! Но не са само лекарите. Ще паднеш на улицата и няма да те погледнат. Не ги интересува инсулт ли си получил или си пукнал от глад.

Отляво влиза мъж с тъмен костюм, дълга коса, завързана на плитка отзад, черни очила.

ЖЕНА. Аз съм последна!

МЪЖ. Моля?

ЖЕНА. Вашият ред е след мен.

Мъжът кимва, сяда на един стол през нея и вади вестник. Започва да чете.

ЖЕНА. От седем часа чакам и тъкмо ми дойде редът, се появява някой недорасъл нахал. (Обръща се към мъжа.) Не го интересува, че възрастни хора са чакали половин ден, направо влиза. Цяла седмица търкам този стол, но няма да се откажа. Вие защо сте тук?

Мъжът я поглежда, прекарва длан по лицето си и отново зачита вестника.

ЖЕНА. Нещо с главата значи. Ами че пред тази врата всички са заради главата. Но аз съм заради свекърва ми. На деветдесет и пет стана, а Господ не я прибира. Та докторът да помогне, ако може. Какво толкова съгреших, че мъжът ми почина преди двайсет години и ми остави на ръцете бабичката? Пък иначе от кръста нагоре нищо й няма, нито сърце, нито дробове. Поне да се закашля, че да се задави и хайде…

Мъжът вдига глава към нея.

ЖЕНА. А то виждате, мен ме докара до чакалнята на невролога. Не можела да стане сама. Ами не ставай! Лежи си там и не се обаждай, а тя на двайсет и седем се развела. Но защо ли ви занимавам с моите ядове?

МЪЖ. Няма нищо.

ЖЕНА. И оставила моя Димчо петгодишен без баща. Сега аз да я гледам.

МЪЖ. Сигурно е трудно.

ЖЕНА. Не ща да се оплаквам, не ми е в характера. А вие от какво сте болен? Доста блед изглеждате.

Мъжът сгъва вестника и го пъха в джоба си.

МЪЖ. Тук съм по работа.

ЖЕНА. Да не сте колега на лекаря?

МЪЖ. Не, специалността ми е друга.

ЖЕНА. Олекна ми, реших, че и вие ще влезете преди мен. А трябва да тичам до вилата. Шейсет и четири квадрата, на три етажа, с овошки и зеленчукова градина. От моя Димчо ми остана, наследство от баба му.

МЪЖ. Нищо, мъките ви  свършиха вече.

ЖЕНА. Де да беше така. Ама онази вещица ме чака вкъщи. Чак не ми се прибира.

МЪЖ. Не се безпокойте. На нея й остават само няколко минути.

ЖЕНА. Господ да ви поживи! А вие откъде знаете?

МЪЖ. Такава ми е работата.

ЖЕНА. Хубава работа! Но за това не може да се каже предварително. Все пак Бог да ви благослови. Рядко ще срещнеш вече човек да те успокои ей така, без нищо. И как ще пукне дъртофелницата?

МЪЖ. Две седмици не е ставала от леглото.

ЖЕНА. Ами да става, кой я спира?

МЪЖ. И не е яла нищо.

ЖЕНА. Че да си сготви! А да знаете колко яде! За цял трамвай бабички се тъпче.

Мъжът става.

МЪЖ. Трябва да тръгвам, чакат ме още хора.

ЖЕНА. Вървете, вървете, хората не бива да чакат. Като пред този кабинет. Че стигнат ли до тук, цял живот чакане ги чака.

МЪЖ. Да се разходим заедно.

ЖЕНА. Благодаря, много сте любезен. Ама цялата къща ми е на главата. Да я изчистя, че вещицата я направи на клозет, а стаята й е пълна с кашони. Прашни, вехти.

МЪЖ. Такива са възрастните жени.

ЖЕНА. Мойта е бетер! Докато можеше да става, току клякаше при кашоните и бърникаше вътре. Крие нещо дъртата, казвах си, но ще дойде и моето време. И дочаках. Залежа се и аз веднага отворих най-големия. За да разбера заради каква глупачка съм се трепала. Или каква глупачка съм била аз да очаквам поне шепа злато.

Мъжът си поглежда часовника на ръката и го сочи на жената.

ЖЕНА. И на спестовна книжка щях да съм благодарна. А то книги! Всяка подвързана с целофан.

МЪЖ. За вас имам само половин час.

ЖЕНА. Но бързо се сетих, нали моят Димчо работеше в печатница. Оттам ги е отмъквал, ама защо са му били? Че и с целофан! Аз зиме се чудя с какво да разпалвам печката на вилата, а тя да си мълчи, гнидата. Сякаш не аз я храня.

МЪЖ. Вече останаха петнайсет минути.

ЖЕНА. Но Бог е милостив, той чува молбите на вярващите и ще си я прибере. Ще крие тя разпалките за печката!

МЪЖ. Да вървим!

ЖЕНА. Да вървим ли? Къде?

МЪЖ. По пътя ще ви обясня.

ЖЕНА. Кой сте вие да ми говорите така!

МЪЖ. Познавате ме.

ЖЕНА. Веднага ви отгатнах що за стока сте. С този костюм!

МЪЖ. Знаете, че не обичам да закъснявам.

ЖЕНА. И с черни очила в чакалнята!

МЪЖ. Всъщност не ми е разрешено да закъснявам.

ЖЕНА. И косата ви на плитка!

МЪЖ. Шефът не обича да чака.

ЖЕНА. А отначало ми се сторихте солиден човек!

Жената изтичва наляво. Звъни смартфон в джоба на мъжа. Той го вади и го доближава до ухото си. Чува се глас: Да я спра ли?

МЪЖ. Няма нужда, ще се върне.

Отляво влиза жената, объркана, уплашена.

ЖЕНА. Значи си тръгвате?

МЪЖ. Тръгваме заедно.

ЖЕНА. Сама с непознат мъж?!

МЪЖ. Няма да сте сама. Ще минем да вземем свекърва ви.

ЖЕНА. Свекървата може. Но аз за какво съм ви? Да не би аз да съм се залежала от четири години? Я ме вижте каква съм здрава. Сама прекопавам градината.

МЪЖ. Записано е да прекарате тук, докато е жива свекърва ви.

ЖЕНА. И какво? Като хвърли топа дъртата, няма да има нужда от мен, така ли?

МЪЖ. Бих се изразил по друг начин.

ЖЕНА. Ами защо не са ми казали? Свекървата се чувства отлично. От кръста нагоре е като спортистка. Както се грижа за нея, ще живее още трийсет години.

МЪЖ. След десет минути ще умре от глад.

ЖЕНА. Нещо са ви заблудили. Препълнила съм хладилника. Пилешко и кисело млекце, сиренце, маслълце, доматки от градината. А и какви краставици отглеждам! Черешите са колкото сливи.

МЪЖ. Да тръгваме, че ще ме уволнят.

ЖЕНА. Вие изглеждате интелигентен човек, ще ви дам от най-дебелите книги. Дето ги пазя за зимата. Топлят здраво, а какъв стана светът! Ще паднеш на улицата и няма да те погледнат.

МЪЖ. Шефът има добра душа, но е претрупан с работа. Не сте му само вие на главата.

ЖЕНА. Много ли сме?

МЪЖ. И всичките ви търпи, докато са живи свекървите ви. После праща мен. Затова нервите му са опънати.

ЖЕНА. С нервите ли не е добре? Ами вие пред точния кабинет сте попаднали! Докторът ще препоръча на шефа ви спокойствие.

МЪЖ. Шефът не обича лекарите. Само му объркват графика.

ЖЕНА. Тогава ето какво. За да се успокои шефът ви, нека направи най-простото – да обърне нещата. Свекървата да е жива, докато снахата се грижи за нея. Така майката на моя Димчо ще изкара до сто и петдесет. А за вашето не се безпокойте, то не се губи. Какви домати растат в градината, какви чушки! (Хваща мъжа под ръка и го повежда наляво.)  И на шефа си ще занесете от черешите, само да не бърза.